НЯКОЙ КАТО ТЕБ

„Любов, тая сладка мъка кой не я е пащал!” (Иван Вазов)

October19

Всеки поет, или философ някога е писал за любовта. По една или друга причина се е опитвал да си обясни мистерията, обгръщаща тази велика божествена сила. Чувството, способно да те направи щастлив и в същото време нещастен. Попаднал веднъж в мрежите и, човек завинаги остава в плен на „тая сладка мъка” на сърцето, чиято жарава тлее до смъртта. Защото „любовта е болка. Любовта е страдание” – казва Буда, която ако човек не усети през живота си, все едно не е живял.

Много е трудно да опишеш необяснимото, защото любовта е такава. В нея е и радостта от нежната прегръдка на пролетния вятър, и щастието от топлината на слънчевите лъчи, страданието на есенния листопад, и тихата ласка на студената, но изпълнена с красота зимна приказка. Любовта е красива всеки път, въпреки мъката, която причинява на хората. Тя е лекарство за изстрадалата душа, но и отрова, която толкова много горчи. Същата тази отрова, която изпива Ромео в желанието си да остане верен на сърцето си, на една голяма любов, в чиято прегръдка пада мъртва и Жулиета. Тяхната жертва и до ден днешен е олицетворение на истинската и свята любов, а историята им като легенда се носи през вековете , за да напомня, че от любовта няма нищо по-силно. Дори и героят на Елин Пелин от разказа „Самодивски скали” умира не за една жена, а както казва той „за една любов”.

В любовта е смисълът на живота, следването на мечтата, дори тя да е краят на едно физическо съществуване, защото след него идва истинският живот, духовното възраждане,  (както е в Й. Йовков), щастието за изстрадалата душа. Тогава „божественото безумие, без което земята не би била достойна да я грее слънцето” , според думите на П. Славейков, добива истинската си стойност, осмисля житейския път и е оправдание за смъртта. В този момент дори и „за сърцата, що се любят и смъртта не е раздяла”.

Пътеката на любовта за всеки човек, поел по пътя, е изпитание в живота. Тя е тъй загадъчна и непозната, дори и за онзи, който крачи за пореден път по нея, защото любовта всеки път е различна и носи нови послания и учения.

Въпреки страховете и страданията, които понася човек, той продължава да търси щастието, да гради хармонията в душата си, воден от надеждата. Може би по тази причина  Платон казва:

„Любовта е стремежът на хората към съвършенство, след като две души се допълнят до едно хармонично цяло”.

Тогава и само тогава мъката е оправдана, тъй като целта е постигната.

„Пиянството на един народ”, на един свят – така може да се нарече любовта. Защото тя като магия опиянява душата на човека и той се отдава на безграничната и власт. Впуска се в играта на щастие и нещастие, на радост и сълзи на срещи и раздели. Някой беше казал някога: „ Любов, любов, защо опасно е да си любим на този свят!?” Защото боли! Любовта е онази нежната, неописуемата болка, за която Вазов възкликва „Кой не я е пащал?”, но в божествената си същност, тя си остава неразбрана за вечни времена.