НЯКОЙ КАТО ТЕБ

Притча за извора на Любовта

October19

Ще ви разкажа една история от древни времена , тъй колкото е стара добротата.

За тъжен старец, бродещ по света да търси извора на Любовта.

Къде ли не пребродил – през гъстите гори , високи планини, в земята черна слизал,

до небето стигнал, птиците разпитвал, вятърът молел, слънцето умолявал.

…Никой не знаел.

Една нощ луната не изгряла и старецът по-тъжен станал.

Едничка тя била утеха през всичките  пребродени години.

Само Луната мълчаливо изслушвала риданията през нощта

и го прегръщала в своите обятия до сутринта.

Загубил старецът надежда, а нямало го извора на Любовта,

който щял да му дари и щастие и прошка за отминали дела.

Отчаян с последни сили, вдигнал взор в небето и ето…

Приказна сребристата Луна изгряла и там пред него тя огряла

през гъстата трева извор с надпис:

„Пийни скиталецо, пийни от бистрата вода и знай, че всеки тук разбира, че винаги е носел извора на Любовта!”

Коментар:

Хубавото на приказката е, че посланието, което оставя във всеки от нас винаги е различно, защото красотата на света се състои в различията, които всеки един от нас носи във себе си и оставя след себе си.

Понякога дори и на Шехерезада:)  и е позволено да използва авторитет, за да защити думите си…..

Дори да обиколим света в търсене на красотата, не я ли носим в себе си, не ще я открием!Ралф Емерсън

„…Защото само пламъкът е способен да стопли измръзналите…”

October19

„…Защото само пламъкът е способен да стопли измръзналите…”

От зората на човечеството, още когато древните философи започнали да наричат човека „Странна птица без крила”,  се намерило едно дете да запита онези недосегаеми , побелели и мъдри  старци защо наричат с това необяснимо за детската мисъл определение човека.

Един от всички премъдри старци се приближил, погледнал в питащия детски поглед , усмихнал се и казал:

–          Заради Пламъка!

Мъдрецът оставил няколко минути детето да поумува и продължил, галейки го по невинната главица…

–          Пламъкът е стихия, която бушува във всеки от нас буйна и неспирна…Тази стихия  е толкова силна, че може да превърне човека в птица, способна да прелети над безброй пътища в живота си , да ги повтори и въпреки всичко никога да не изпита страх от случващото и се.

Детето продължило да гледа с неразбиращ поглед…Тогава старецът го попитал:

–          Когато майка ти заплаче, ти как постъпваш?

–          Успокоявам я, казвам и, че всичко ще се оправи, целувам я и я прегръщам…

–          Тя спира ли да плаче?- попитал отново мъдрецът.

–          Да, спира , изтрива сълзите си и ми се усмихва. – отговорило детето.

–          Знаеш ли как се нарича това, което правиш за майка си на езика на хората?- попитал със своя топъл и леко дрезгав глас старецът.

–          Как? – учудено запитало детето.

–          Любов! Любовта, моето дете, гори в онзи пламък, който превръща човека в птица, същият, който кара майка ти да изтрие сълзите си и да ти се усмихне, въпреки болката си, за да продължи напред – през безбройните пътища в нейния живот .

–          Знаеш ли – продължил старецът , като хванал със сбръчканата си ръка  детската ръчица и я поставил на сърцето му – Тук има едно място, където живее пламъкът. Пламъкът е човешката душа – там където се раждат мечтите ти… където откриваш надеждата и вярата, за да ги осъществиш, там от където черпиш сила, за да може един ден да се усмихнеш през сълзи, виждайки ги осъществени!

–          Сега мисля, че ми стана малко по-ясно – отговорило детето със замислен поглед и попитало плахо.  А ако забравим къде се намира това място, какво ще правим, кой ще ни помогне да го открием?

Усмихнал се старецът, целунал детето по челото и му казал с тих и спокоен глас:

–          Не се тревожи…пламъкът е безсмъртен, може да е неуловим понякога, но в него е скрита паметта, която ни напомня за него всеки път когато е тъмно и запалваме поредната свещ , за да се стоплим и осветим пътя си….