НЯКОЙ КАТО ТЕБ

Приказка за зеленото коледно дърво

December20


Може би светът  е сътворен от митове, легенди и приказки и всяка една от тях носи своите истини и учения…
Каквато и да е истината, обаче,  не е важно да получим отговори на въпросите „Защо ги има? и „Кой ги е създал?”, а как влизаме и как излизаме от тях  когато имаме възможност да се докоснем до техните послания.
Такава е и тази приказка:

Всичко започнало в една мразовита вечер. Сякаш никога не бил валял толкова сняг, а вятърът бръснел така силно, че ако само за малко някой излезнел в тази зимна вихрушка му побелявала моментално косата и очите му ставали на кристали. Хората казвали, че “Снежната кралица излизала на разходка”. Тази история била толкова стара, че никой не помнел нейното начало. Сякаш светът бил създаден от най-вледеняващата и жестока владетелка, която не познавала нито пролетта, нито лятото, нито есента…
Това е една приказка за живота на един народ, който някога много отдавна обработвал плодородната земя, радвал се на есенните дъждове, празнувал празниците си, отглеждал децата си в мир и любов. Страшна прокоба обаче надвиснала над народа, когато от един миг нататък зимата не била просто поредния сезон в календара, а се настанила трайно в живота на народа, но не и в сърцата им. Това е приказка за едно изпитание  на духа на народ, попаднал в плен на жестоката Снежна кралица…Това е и приказката  за спасението му…

Онази мразовита вечер сякаш беше като всички останали, нищо не подсказваше, че ще бъде по-необикновена, освен голямото любопитство на две  хлапета, които слушаха в захлас историята, която баба Гертруда им разказваше до пламтящата камина, правейки поредната красива играчка. Тази история се знаела във всеки дом и се препредавала от уста на уста, защото тя имала силата да възпламенява сърцата за подвизи, да превръща обикновените хора в герои, мъката по загубения живот в мечта.
– Някога, много отдавна, когато Снежната кралица пленила нашия народ и забранила завинаги да отбелязваме подобаващо празниците от календара ни, наред с музиката, песните и танците ни, нашият народ запазил  в сърцето си Коледата и намерил утеха в изработката на тези цветни играчки, които правим и крием в скриновете си. – разказвала баба Гертруда с една много леко доловима тъга и прокрадваща се надежда в гласа и.
– Защо правим тези играчки, бабо, като после ги крием? – запитали я двамата малчугани.
– Защото един път в годината Снежната кралица  посещавала всеки дом и ако откриела, дори наченка на нещо цветно, красиво и празнично в дома, неговите обитатели ставали нейни слуги и неми завинаги.
– Неми! – възмутило се едното дете.
– Не е честно! – подкрепило го второто. Тя не може да ни забранява да бъдем хора, да живеем както искаме!
Баба Гертруда потупа децата по главите и им каза с онзи отчаян глас на изстрадал и не видял никога красотата на света човек, защото и тя го познаваше само от историите на тези преди нея.
– Много от предците ни са се опитвали  да  се опълчат на Снежната кралица и никой не е успявал да се завърне от мястото на нашето спасение през всичките тези години според приказката…Там, където тези красиви играчки веднъж в годината имат силата да сбъдват мечтите, поставени на онова красиво и зелено …
За миг старата жена се сепна и осъзна, че не бива да разказва история до край на тези буйни, млади души, които все още не познаваха болката и загубата, нито опасността навън и никога не са били свидетели на  нейните резултати. Тя искаше да ги предпази! Но тази нощ, неусетно, без да разбере как, тя стигна до тази част от приказката, след която трябваше да я разкаже докрай, защото беше запалила любопитството на двете деца.
Имаше едно неписано правило сред народа  – да не се разказва историята на деца, които не са навършили  20 години. Защото детската душа е безумна, но справедлива, жадна за приключения, без да си дава сметка за последствията. Детската душа не познава страха! А страхът понякога е добър съветник, когато е премерен.
– Разкажи, бабо! – настояваха децата. Хайде, какво е нашето спасение, кажи, какво е онова зелено красиво нещо!
Баба Гертруда отказваше да разкаже цялата история, опитваше се да отклони вниманието им по всякакъв начин. Накара ги да и направят чай, даде им да направят по една играчка и им каза да си пожелаят нещо истински, като казваше, че Господ чува молитвите им…Те бяха добри и изпълнителни деца, но както всички останали твърде любопитни , настоятелни и хитри!
– Слушайте сега – започна възрастната жена – слушайте и знайте, че тази приказка е измислена от народа ни в едни не леки за него времена. В такова състояние човек е склонен да преувеличава, въображението му взема да играе и да го отвежда до несъществуващи неща, просто защото  мисълта, че може би някъде там за нас има спасение, прави животът ни по-малко тежък. Понякога една надежда, макар и леко блещукаща е по-силна от всяка виелица, изпратена ни от Снежната кралица, от студа, сковаващ тялото ни. Не забравяйте, че това е просто една приказка!
Децата я слушаха с широко отворени уста и искаха да попият всяка дума, всеки жест, всяка емоция.
– Когато тази земя все още била оргявана от топлото и живородно слънце, полята все още цветни и плодородни, горите зелени и огласени от птичи песни имало едно дърво сред гъста гора, което Господ пожелал да бъде вечно зелено, за да ни радва през цялата година, дори когато идвала студена зима.
Бог дал на народа, който толкова много обичал този дар, който бил малка светлинка в студените дни, вечно цвете сред бялата пустиня. Казал им винаги да се събират около него и да го кичат, така, както той ги дарява  с красивите багри на Пролетта. Казал им, че всеки техен дар за дървото е дар за него и че ако се загубят и не могат да го открият ще сложи една голяма звезда над него в небето, за да се ориентират!
И така народът ни живеел мирно и честито дълги години, но един ден настанал глад и чумата като зла прокоба започнала да върлува сред нас. Убивала големи и малки, силни и слаби, бедни и богати… Народът ни бил така съсипан и обезверен, че зимата съвсем забравил за Зелено дърво и даровете за него…Не виждали смисъл…Сипели обвиненията си към Бог и загърбили за неговия дар.
– И какво станало по-нататък, бабо? – слушали с любопитство децата и чакали поредната дума, която ще се отрони от устните на баба Гертруда.
– Какво станало ли?- продължила жената. Станало непоправимото!
Народът бил така обезверен, както казах, че сякаш неусетно и неволно предизвикал една зла сила да превземе душите и сърцата им, а Снежната кралица само това чакала. Така се вмъкнала сред народа, обещавала им мирен и честит живот…но всичко се оказало една голяма лъжа.
– Така, откакто аз се помня, откакто моята майка е била малко момиченце, нейната баба и е разказвала  как смътно помнела игата на криеница сред зелените росни поляни…Така вече 4 поколения се минаха и аз ще си отида от света така както се появих – закърмена с надеждата по един свят, който може би никога не е съществувал и който въображението ни рисува. Затова правим онези красиви играчки всяка вечер до камината и после умело ги крием. Те ни напомнят за празника, когато всички заедно сме се събирали до голямото и вечно зелено дърво, окъпано в светлина и детски смях. Този спомен-мечта някак си ни прави по-добри, напомня ни за едно време на мир, любов и благоденствие. Този пламък в душите ни ни помага да продължим да живеем.
– Бабо, затова ли каза, че за  народа ни има спасение от тази прокоба? Защото вярата в зеленото дърво е спасение? То съществува ли бабо, някой виждал ли го е?  – любопитни били децата , а въпросите им се сипели един след друг.
– Заспивайте вече! – скара им се баба Гертруда. Мислите ли, че ако зеленото дърво съществуваше нямаше да се намери някой смелчага да занесе всички тези играчки, направени за него, да го накичи и да помоли Бог  с цялото си сърце да ни върне свободата. Това никога няма да стане, защото нито е съществувал светът от приказката, нито зеленото дърво…Нали ви казах, че това е просто  приказка, родена от народа ни! Хайде диванета, такива, заспивайте и утре като се събудите на масата ще ви очакват сладките палачинки на баба. Лека нощ!
Децата изчакали баба им да излезе от стаята и били така въодушевени от историята, която чули, че главите им започнали да раждат такива герои, каквито само детската душа е способна да възпламени. Без  за миг да помислят бързо се облекли, събрали всички играчки от скрина до камината в един чувал и излезли в студената зимна виелица, в която само вълците се осмелявали да бродят и огласят. Вълците, домашните любимци на Снежната кралица.
Те не знаели на къде да тръгнат, но знаели, че само голямата звезда на небето ще ги отведе там! Може би само детската, необременена душа е способна на такива безумни за възрастните постъпки. Постъпки, лишени от всякаква логика. Но в тези постъпки понякога се крие силата, да поемаш по път, без да знаеш какво те чака, само защото мисълта за крайната цел е така сладка и жадувана, че нищо друго няма значение!
Цяла нощ се скитали двете деца, напълно измръзнали и уплашени. И колкото повече напредвало времето, те все повече се страхували, не от това какво ще им се случи когато Снежната кралица ги открие, за нея дори не помислили, а за това, че ще изгубят звездата – пътя! Затова нито за миг не спрели, чувалът правил диря след тях, а виелицата заличавала следите им. Дълъг бил пътят им, гъста била гората, сякаш нямала край. В един миг обаче, може би като зимен мираж, в далечината през дърветата, насред поляна те съзрели онова нещо по-прекрасно и от самата приказка. Затичали се, сякаш целият свят им правил път, студът изчезнал, виелицата утихнала и там, точно по средата на голямата поляна те се спрели и пред очите им се изправило в цялото си величие и красота Зеленото дърво!
– Това е! Намерихме го , бабо! – викали децата и една неистова радост се носела от гласовете им. Извадили играчките и го украсили цялото. Дървото така засияло, че децата били така опиянени, че нито чували, нито виждали опасността, която се приближавала към тях.
Снежната кралица чула виковете на децата и изпратила цяло глутница вълци за тях. Две деца се осмелили да нарушат закона и и това нямало да им се размине. Хрътките и така бързо се носели през снега, озверели и безпощадни, че никой не бил в състояние да спаси тези две невинни деца. В паниката си те започнали да се молят на Бог.
– Господи, спаси ни, моля те! Нима не открихме твоя дар, нима не го окичихме с всички играчки, които токова дълго стояха заключени в скрина. Пожали народът ни, толкова дълго е страдал! Моля те, Господи, нека баба види тази красота, преди да настъпи последният и час, защото нейната красива приказка ни доведе до тук! Нейната надежда!

Страшен гръм огласил  небесата и в един миг мълния покосила цялата кръвожадна глутница! Крясъците на Снежната кралица се носели във въздуха и в един миг настанала тишина. Нито вълци, нито крясъци, нито мрак, нито студ…
Шумът бил така силен, че разбудил народа, който излязъл да види какво става.
– Децата ми! Няма ги! Къде сте? – викала обезумяла баба Гертруда. Всички дружно започнали да ги търсят, докато не дочули детските им гласчета да ги викат от гората радостни и весели.
– Бабо, намерихме го, бабо, зеленото дърво, коледното дърво!
Възрастната жена ги чувала, но не ги виждала, бързала към тях, уплахата и била толкова голяма, че не разбирала думите им. В един миг, надигайки глава, сякаш нечия ръка я спряла и очите и се изпълнили със сълзи, душата и с радост, сърцето и  биело лудо!
– Бабо, намерихме го, бабо, заради тебе, бабо!
Думите не били способни да изразят това велико вълнение в душата и. Една мечта се превърнала в реалност!

Младите се смеели, децата викали от радост, възрастните плачели…
Две деца върнали духа на Коледата в сърцата на хората, а с него възродили не просто празника, а  вярата,  надеждата и любовта!