Обичам те, о, нежна утринна зора,

ранила с свойта ласка небосвода,

бледнеят и звездиците пред твойта красота,

угасвайки приветстват пак деня.

Обичам слънцето да гали моето лице,

в играта с лъчите да потръпвам,

към облаците бели да протягам аз ръце

и лекичко, като перце да се издигам.

И ето, аз съм там в сини небеса,

танцувам своя валс с ветровете,

издигам се и спускам се без страх, сама,

защото това съм аз, а волния не можете да спрете!

Щастлива съм, сълзи се ронят в радостта,

кристални капчици политат към земята.

Излезте хора, гълтайте дъжда,

разкъсайте веригите в сърцата!

И може би светът ще стане по-добър,

ще грейнат хиляди слънца златисти

и като преродена в някой мъдър сън

човешката душа ще се пречисти.

Тогава, в онзи миг от вечността,

когато в кръговрата непрестанен

въртят се слънце и луна,

ще се изправя гордо пред света

и с последния си дъх ще изрека:

Обичам те, живот, дори в смъртта!