“Май можем да летим?”…,
ти плахо ми прошепна,
гласът ти потрепера,
сърцето затуптя…

“Май можем да летим?”…
въпросът ти отекна,
но не в пространството,
а в моята душа…

Погледнах те в очите,
погалих ти лицето,
целунах те с устни,
взрях се в теб….

Една сълза отрони се,
излезе от сърцето
и някак по-познат ми стана,
близък и любим…

И ето, че мигът ми с твоя сля се,
без думи, без сълзи, с крила, със светлина,
и ангели запяха нейде в тишината,
ах, как боли да си любим на този свят…
Но струва ли си да живееш без това!?

Жената е вълна неукротима

изтръгната от дълбините свобода…

Препуска тя сама и няма сила

да спре стихията в нейната душа.

Жената е сълза неудържима,

отронила се нежност, топлина…

Тя в слабостта си има сила

света да преобърне пак и пак.

Жената като птица окрилена,

през студ и мрак открива светлина,

макар различни да са ролите в нейната вселена,

жената си остава пак Жена!

…Веднъж ти написах…

…Имаше и предисловие…

“В любовта най-прекрасно е началото. Има ли тогава нещо чудно в това, че винаги започваме отначало?”

Нужен си ми само ти, когато

нощем свети звездното небе,

сутрин тихо пуква се зората,

денем – пак се ражда и живей.

Нужен си ми само ти с онзи

детски пламък, който в душата ти гори.

С лъчезарен поглед и с усмивка

тъй пленителна и истинска – какъвто си!

Нужен си ми Ти, мъжът,

силен, непокорен, справедлив.

Много да обича и да мрази,

докато сърцето в гърдите му тупти!

Нужна ми е твойта нежност и закрила

в слънчев и в дъждовен ден,

силната ти воля, любовта ти,

дето карат в мен жената да живей!

Нужен си ми само ти, защото,

когато съм с теб се чувствам у дома.

Когато теб погледна, трепва ми душата,

когато те целуна – забравям за света, сънувам!

О, свят нищожен, свят неудържим,

в свойте низки страсти и “мечти”.

Самоубиец, грозна твар, неумолим

предател на твореца, който те “роди”!

Къде е красотата, твоята невинност, простота,

къде е тишината мъдра, любовта?!

Къде е Югът, волните криле размахал,

къде са вярата, животът и борбата?!

Кой демон черни се всели в теб,

кой те подмами с усмивка блага?!

Кой със страстни устни ти прошепна “Вярвай в мен!”

и ти повярва на слепец?! Предател!

О, прошка няма за нелепите дела,

къде е границата между истината и лъжата!

Светът е сринат, няма идеали,

светът е яма, черна яма!

Умряха ценностите, умряхме ний,

които някога обичахме се, някога…

И сълзите ни сладки бяха,

а вече са отрова за душата!

Изсъхна лотосът, угаснаха звездите,

прекършена е шията на лебеда,

и слънцето почерни се, и падна мрак и свърши се!

Това беше краят!

Награда по-голяма за предадената вяра НЯМА!

Душата боли, сърцето кърви,

гласът е нечут, а думите вятърни.

Светът се върти, а животът лети

да грабне последния дъх на човека.

Забравата тегне, но душата бунтува,

поривът силен, а чувството плам.

И камъни трупат, човешкия спомен да скрият,

а той е все там, все там!!!

Две думи в кратко изречение –

какво ли значат те!?

Две думи още неизречени,

а всичко тъй е ясно.

В душата ти се раждат те,

в очите ти живеят,

две думи в кратко изречение,

в омая те се реят.

Сърце с сърце събират те,

сълза с сълза се слива.

Две думи в кратко изречение –

душата те разкриват.

В зора и залез омагьосват,

с венец от рози те окичват,

с невинност детска те пленяват –

две думи простички: “Обичам те!”

Когато думите без смисъл се редуват

и всеки ред остава без следи.

Когато вятърът в клоните бушува,

но не потрепва нито лист дори.

Когато мъката застане на вратата

и ти прекрачиш прага да се отдадеш,

когато споменът неволно бяга,

откраднал вечния копнеж.

Тогава с тъжен взор разбираме –

отминал е мигът, очакван цял живот

безшумно и завинаги.

И предадеш ли се – умираш!

Но разбунтуваш ли се…

Следва миг по-ясен , по-красив,

по-скъп от спомена дори!

Обичам те, о, нежна утринна зора,

ранила с свойта ласка небосвода,

бледнеят и звездиците пред твойта красота,

угасвайки приветстват пак деня.

Обичам слънцето да гали моето лице,

в играта с лъчите да потръпвам,

към облаците бели да протягам аз ръце

и лекичко, като перце да се издигам.

И ето, аз съм там в сини небеса,

танцувам своя валс с ветровете,

издигам се и спускам се без страх, сама,

защото това съм аз, а волния не можете да спрете!

Щастлива съм, сълзи се ронят в радостта,

кристални капчици политат към земята.

Излезте хора, гълтайте дъжда,

разкъсайте веригите в сърцата!

И може би светът ще стане по-добър,

ще грейнат хиляди слънца златисти

и като преродена в някой мъдър сън

човешката душа ще се пречисти.

Тогава, в онзи миг от вечността,

когато в кръговрата непрестанен

въртят се слънце и луна,

ще се изправя гордо пред света

и с последния си дъх ще изрека:

Обичам те, живот, дори в смъртта!

Един малък жест те радва,

една усмивка те прави щастлив.

С една нежна милувка се чувсташ обичан,

с една истинска любов – вечно жив!

За теб…

Може би сънят е най-невероятното изживяване. В него е скрит копнежът по всичко зримо и незримо ; доброто и злото в човешката природа – ние, такива каквито сме, такива каквито не сме и такива, каквито само ангелите ни познават!

Невинно е когато се пробуждаш

на границата между небесата и земята

в проблясъка на светлината, сред шепота на ангели…

Красиво е когато се усмихваш

и светлината на зората гали леката гримаса.

Очите ти притворени играят, но не във видимия свят,

а в онзи, дето времето е спряло и всеки миг по-кратък става…

Там , дето няма нощ, ни ден и всеки миг с вечност е сравнен.

Там, дето няма студ и мрак, а само детски глъч и смях.

Небесните камбани пеят песен свята

и всичко по-вълшебно става, по-познато…

Живял ли си така – на границата между двата свята?

Сърцето ти туптяло ли е, чак така?

Душата ти копняла ли е?

Зората по-прекрасна ли е от мига?

Задавал ли си си въпроса кoe е истината и кoe лъжата?

…………………………………………….

Розови листенца сипят небесата,

душата ти попива аромата.

Вън светът се ражда за новия ден,

а ти се събуждаш сякаш по-истински, прероден!

Не съществуват истината и лъжата там, където любовта е свята!

Обичай хората – те всички са добри,

макар, че черно було носят,

макар, че грозни са понякога обърканите им души…

жестоки и безмилостни – те плачат!

Не казвай “Мразя те! “, нима не те боли

да слагаш в чашата си сам отрова.

Нима не знаеш, че светът ни малък се върти

на любовта, която носим в сърцата!

Не казвай “Никога аз няма да простя!”

защото в черни дни обричаш си живота,

защото пуст ще е за теб светът

без нежната хармония в душата!

Кажи “Сърце, бъди ми ти приятел

и покажи ми твойта красота,

затова, когато вън светът загива,

аз вечно в теб да вярвам, за да не умра!”

И с чиста съвест – прероден,

без предрасъдъци и лоши мисли,

с нова вяра в утрешния ден,

аз искам да се изповядам!

Родих се аз в красивата зора,

живях сред хората и малките цветя,

докоснах тебе, взираща се в луната,

летях сред птиците в небесата.

Видях в убиеца аз ангелска душа,

съзрях през тъмнината – светлината!

Любов мистична, нежна, неизказна,

любов, преливаща от светлина.

С лъчи златисти, галещи косите

и с тихоплахи ритми, сгряващи слуха.

Любов, лишена от лъжи и грозни online casinos roulette думи,

любов, обляна със зари и топлина.

В танца на звездите ти живееш,

защото си дете на Вечността!

Любов, ти, древна скитницо красива,

по-волна и от птица, по-силна от смъртта.

В мрака на света ти рееш светлина,

огряваща душите и стопляща сърца.

И като арфа тънкострунна

в светла звездна нощ шептиш.

Пленяваш с музика омайна,

в живота истина си ти!

Човек се ражда в сън благословен

и в сън животът преминава.

Редят се миговете, следват часове,

но сякаш времето е спряло.

И всичко в плен на някаква магия,

унесено, щастливо си остава.

Не се събуждай – тъжен е светът,

когато утрото настава!

Можеше да се родя трева

с росата сутрин да те галя.

Можеше да се родя река

във вълните бистри да те прилаская.

Можеше да се родя звезда

в нощта пътеката да ти открия.

Можеше да се родя върба

с дългите си клони да те крия.

Можеше да се родя какво ли не –

и щурче, което нощем тихичко да те приспива,

малко славейче, от чиято волна песен

чак сърцето ти да спира…

Можеше….

Но се родих жена –

с топли устни да целува,

с нежни ласки да убива,

да се изправя всеки път когато няма сила

и да обича истински, дори и да умира!